Аз съм демона
публикувано на 16-05-2009 @ 5:21 pm
Аз съм демона, който виждате на фона на мрачното небе, когато поредната светкавица се забие в земята, аз съм момчето което не се плаши от дъжда и не бяга от гърмежите. Аз съм този, който харесва момента, когато светкавицата прогаря ретината ми и образа и остава там, харесвам как капките на дъжда устремно барабанят по раменете ми. Умирам си да чуя звука на вече отминалата ивица светлина по небето, да усетя това боботене как разстърсва терасата под краката ми. Погледнат от страни сигурно приличам на някое неземно същество с разперени ръце и дяволита усмивка. Искам да зърна от далече как светлина просвятква за секунда- две, а образа ми откроен на фона на бетонена джунгла около мен, представяйки си се като дете на природата танцувам своя танц, а наоколо вали та се къса. Звучи ви странно … Да когато има буря аз излизам, намокрям се до кости, вдъхновявам се, сливам се с първобитното. После се прибирам и след един бърз топъл душ се отпускам спокойно в леглото или продължавам със задълженията си слушайки някой приятен албум. Малките неща, като разцепващата дървото светкавица, ме карат да се усмихвам, да се чувствам неземно щастлив …
Братче, чудесно пишеш, поздрав
!
Звучиш като Притаена агресия.
Има един звук, който наподобява звука на светкавица/гръмотевица (не знам дали действително ти се е случвало, но в живота ми досега два пъти попадам на сцена, в която се оказвам на от 5 до 10 метра разстояние от мълния, която срязва дървета като гилотина ). Този звук е от трошене на включена към усилвателя електрическа китара. Със струните към пода. Или стената.
Та така, просто се сетих. : )))
@Shljko, благодаря
@Крис, нее ми се е случвало, но или ще тръгна през полето някой път по време на буря или ще уморя нечия китара. Защо Притаена агресия?
Надявах се да попиташ.
За друг не знам дали ще е така осезаемо, но в случай на поява на възбутител на болното ми въображение се изливам в собственото си съзнание от цветове и чувства.
Навик ми е, когато чета, средата около мен да изчезва. Така, в главата ми се появи една беззвездна нощ. Ветровита, облачна и обезкуражаваща бегълците нощ. Гора, високи дървета и една празна поляна в сърцевината на тази мрачна природа. Миразмата на бор, влажна смола, мокра пръст, дъжд и липа се впиват в ноздрите ми като бодил в задника. Аз стоя вкопчен в момента, приклекнал зад единствения спокоен храст. Бушуващата ода на бурята изпълва цялото ми същество, но мен не ме е страх, защото не съм пестил сили за битка. Дошъл съм за да открадна малко от светлината на мълниите, от писъка на гръмотевиците и от грохота на електричеството. Дошъл съм за да се почувствам жив.
Така притаената агресия на демона в небето изпълва очите ти с желание за Утре. С желание за още.
Така взимайки от демона в небето, храниш демона в себе си. Този демон е твой собствен, не е предназначен за ничии чужди очи освен неприкосновения взор на твоето вътрешно Аз.
За разни притаени афродизиаци си мисля, ти да не си помислиш нещо. Не притаена агресия тип баба Берта с касапския нож, която чака мъжът й да заспи. : )))
Надявах се да отговориш
и се успокоих като разграничи притаената огресия от притаената агресия …
- …аз съм Чернокрилия Паток!