За комунизма и паметта…
публикувано на 14-05-2009 @ 12:23 am
…малко мисли
Родена съм през 1983. Тръгнах първи клас през 1989 и бях първото поколение, което не казваше Другарко, не носеше униформи, не ставаше пионерчета и чавдарчета и не учеше руски в училище. Помня малко от комунизма, като вероятно голяма част от това, което мисля за спомени е украсено от разкази, от прочетеното и от чутото. Помня обаче ясно момента, в който разбрах, че комунизма е нещо лошо, което не трябва да се връща. Беше в момента, в който майка ми ми разказа как книгите са били забранявани, имало е свободен достъп само до определени четива, а за четенето на забранените са наказвали жестоко. Последва разказ и за музиката, дрехите и прическите. Да кажа, че мразя комунизма, би било пресилено. Да кажа, че нямам лоши чувства към него обаче би било лъжа.
Завършила съм Политология. За пет години имахме само един курс, който говореше пряко за комунизма в България – „История на модерните държавни институции в България” при Веселин Методиев. Крайно недостатъчно по мое мнение. Говорехме с доц. Методиев, който е прекрасен преподават и убеден демократ, по въпроса защо историята на комунизма у нас не се изучава. Имам спомен, че той като историк каза, че е твърде рано. Рано е да се осмисли и да се опише, така че да може да се предаде такъв какъв е бил.
Оказва се обаче, че не е рано ужасите на комунизма да бъдат забравени. На първи май, ден на труда, в който никой не се труди, седнах да чета червения брой на L’Europeo. Някак бързо стигнах до двете статии за лагерите в Белене и Ловеч. Росица Маринова, авторката на първата, е в положение сходно на моето — студентка по Политология, която знае малко за родния комунизъм. Статията всъщност представя избрани откъси от книгата „Записки по българските страдания” на Петко Огойски, оцелял след Белене. Четях думите на Огойски и в гърлото ми се надигаше все по-голяма и по-голяма буца. Ставаше ми все по-трудно да дишам, а просто четях списание полегнала с бременната котка в един слънчев пролетен ден. Веднага след статията за Огойски, е публикувана препечатана статия от вестник „Демокрация”, в която Кольо Колев разказва своите преживявания в лагера край Ловеч. Разказът на Колев не e по-„лек” от този на Огойски. Една от историите му е за две момичета и момче докарани от Бургас, обвинени че са стояли на пристанището облечени с къси поли и са чакали американски кораби. След мъчения и гаври с тях през първата нощ от пристигането им, само момичетата се появяват на сутринта полуживи. Момчето не оцелява. Ако това беше днес, по улиците почти нямаше да има тинейджъри.
Вчера в рамките на петото издание на „Дните на свободното слово” в СУ е прожектиран филма „Балада за българските герои“ на писателя Илия Троянов. Можете да го видите в „И като каза, рече”. Гледайте внимателно от първата минута. Гледайте очите на оцелелите.
Всичко това не се случва толкова отдавна. Лагерът край Ловеч е закрит през 1962, но „Белене” е закрит за последен път през 1989. Същата година, в която аз тръгнах първи клас, а аз имам много ясен спомен как тръгнах първи клас. И ако аз имам ясен спомен, тогава как цяла България е забравила за лагерите и мъченията? Как цял един народ забравя историята, която е преживял? Как само двайсет години след това вече никой не помни как държавата е хранела прасета с интелектуалците, поетите, инакомислещите? Как голяма част от тази нация толкова скоро след всичко това изпитва носталгия към него. Ка
к продължава да си избира партията наследница на комунистическата партия. Вероятно пак ще си я избере и тази година. Аз нямам отговор как се забравя. Знам само, че не трябва.
ПС: Всички помним как хеликоптер отнесе на някъде петолъчката от партийния дом. Всъщност петолъчките са две. Една в двора на централната баня (на снимката горе) и една на Гара Искър. Втората е подарък от СССР и е заменила първата. Няма достоверен източник, но съдейки по статия в списание ТЕМА, по вероятно е тази в банята да е съветската свалена от хеликоптера.
В едно си неправа — че е забравено. Не е. Въпреки че реално от промените е минало почти половината време на цялата комунистическа власт у нас. Днес се замислих и осъзнах, че в непрекъсната “промяна” и “преход” сме изкарали практически половината от тези 45 години, срещу които така упорито се борихме.
Просто на народа му дойде до гуша да изстрадва прехода. Не че е забравил, но… по-скоро се продаде, заради малко по-добър в материално отношение живот. Идеите са хубаво нещо, но не хранят. И след гладните години на смяна на системата, мизерия и фанатичен монетаризъм изведнъж идват червените и обещават “грижа за народа”. Е как да не се хванат на такава въдица пенсионерите например?
Прадядо ми по майчина линия е бил в Белене, при това за практически нелепа история. След това петното “неблагонадеждни” е провалило живота и е затворило много врати за поне две поколения след него, включително в някаква степен на майка ми. И въпреки това сега, когато слуша обещанията за увеличение на пенсията, тя самата се колебае. Защо? Защото смята, че е страдала достатъчно, и защото иска да спре да живее в непрекъснати кризи.
Та мисълта ми е, че това минало не е забравено. Но когато животът на хората сега е пълен с отчаяние, миналото им се вижда по-розово, отколкото е било. И хората избират да си затворят очите за някои негови аспекти…
Паро,
аз четох, четох L’Europeo, нищо розово не видях и не само като става дума за България. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че дори и при всичките мизерии в момента, животът сега пак е по-хубав. Разбира се, аз не съм на пенсия, та имаш някакво право за гледната точка на някои пенсионери…
Въпросът е, че ти го четеш, не си го живяла. Дори аз не съм го живял достатъчно, така че голяма част от впечатленията ми също са опосредствани. Докато при възрастните го наблюдавам с очите си — те знаят, че не е розово, но това е тяхната младост. А като човек остарее, е склонен да идеализира времето, когато е бил млад и се е радвал на живота. Пък и тогава е било някак си по-лесно, имало е кой да решава вместо тях и това ги е освобождавало от отговорността за собствения си живот. И сега, естествено, те (стига с това те, и аз съм в същия кюп!) те са неподготвени за такова възприятие за света.
И да, въпреки че нямам топли чувства към соца и съзнавам всичките му ужаси, все пак дори и в мен някъде дълбоко се крие една носталгия по онези времена. Правилно са казали хората, че до обетованата земя се стига само когато окончателно измрат хората, още помнещи робството — и все още мислещи в понятията “на бедните им се полага подкрепа от държавата”. Защото социализмът е преди всичко идеология на бедните. Без драстичен скок на благосъстоянието, няма надежда той да бъде забравен. Либерализъм на гладен стомах е най-лошата възможна комбинация
И все пак трябва да се изучава и да се помни. Не мисля, че днес хората под 30 години реално си дават сметка за важността на всички права, които имат. Като си разгледам гардероба, библиотеката, начина на мислене, писане, държане и говорене и аз съм за лагер, по онези стандарти.
Млади сте и не знаете, но комунизъм никога не е имало — имаше социализъм, който по-късно премина в развит социализъм, а комунизмът беше една химера (или заветната цел), до която така и не стигнахме.
А относно забраните — те са като модата, днес ще режем косите, утре ще удължаваме полите и т.н., виж справка в изискванията за назначаване на работа в която и да е американска фирма.
Аз съм учила в елитно училище по времето, когато тъкмо беше минал Кошлуков и беше причинил два от трите инфаркта на директора, затова за нас забрани нямаше — хеви метъл на воля.
Но най-странното е, че точно учителите по БКП(или както там се казваше) най-малко вярваха на измишльотината “комунизъм” и най-много се гавриха с това понятие.:)
http://video.google.com/videoplay?docid=2434007458182631361&ei=_DQMSrTOKIGi2wLPl4zOAg&q=Documentary+on+Communist+Camps&hl=en
Не знам кой си, но благодаря за видеото.
Този филм е още по-силен.
Ще си позволя удоволствието да взема отношение по темата.
За съжаление то ще бъде кратко, тъй като нямам времева възможност да се разпростра в цялата широта и същина на проблема.
Първо трябва да отбележа, че съм човек с леви схващания по принцип. Второ съм потомък на комунисти. Това ми позволява да има поглед върху другата гледна точка. Тя е достатъчно далеч от погледа на българските млади граждани и с измирането и слабоумното дискриминиране на старците. Зная, че някой ден ще трябва да седна и да опиша как беше всичко и какво се случи, тъй като е очевидно, че обективната истина има склонността бързо да се дави в митове и легенди.
Веселин Методиев е изключително прав. Все още, при наличието на много живи представители на разгорещения обществен антагонизъм, е изключително трудно да се говори обективно и спокойно за комунизма, възхода и падението му в България. В момента обществото ни е в голяма степен разделено на яростни отрицатели и подръжници, всеки отдаден на своята митология и ослепен от нея. От друга страна, настъпването на предполагаемите условия ще остави в ръцете на историците огромно количество исторически източници, но никакъв брой очевидци, които са с акъла си. Точно в момента изчезват от лицето на света именно очевидците на онези години, в които комунизма превзе България с гръм и трясък, еуфория и фанфари, но също страдания и жестокости. Които очевидци останаха до края жестоко разгорещени и несъгласни в оценката си за случилото се. За съжаление се случи така, че в техния момента на достатъчна времева отдалеченост, предоставящ уж комфорта за спокойствие и обективност, очевидците отново станаха съвременници и участници на тежко обществено сътресение, което ги обърна едни срещу други и нажежи емоциите им до краен предел.
Това, което се случи в годините, когато ти, Бъни, се роди и тръгна на училище, представляваше една много мека форма на връщане на махалото, зафучено със все сила преди 40–45 години. Емоциите бяха същите, но много по-умерени и стегнати в цивилизовани рамки, тъй като живехме в съвсем други времена. Преди 45 години нашите деди са се лашкали в болката, емоциите и омразата на Втората Световна и преначертаването на политическата карта на света след нея.. Поляризацията на обществото е била много по-яростна от тази, която ние видяхме след 89-та. Присъствали са всичките призиви за смърт, заточение, осъждане и физическо унищожение на политическите противници и техните наследници. Само че тогава е имало условията да се случи и съответно се е случило.
И в наши дни не е трудно да се намерят хора, които обвиняват комунистите за абсолютно всичко лошо. Това е добър пример, за да разбереш какво и що за хора са били комунистите – същите тези. Тогава така са обвинявали капиталистите и фашистите (които са били приравнявани). Простия народ, нуждаещ се и изискващ някой да му бъде виновен за положението е бил съгласен. Популизмът е много по-разбираем в леви краски, отколкото в десни. Винаги е за благото на народа, надявам се помниш тази мантра от детството си. За народа може да се убива, всъщност в това ни възпитават от малки, не е чак толкова невъзможно да се пренесе тази омраза всред собствените редици на този народ, всъщност елементарно е. Важно е само да се определи кои не са от народа, а всички останали по презумпция са. И така в момента комунистите не са от народа. Ако бяхме 1944 пак щеше да има лагери и хиляди убити. С което искам да посоча, че ПиАр-ът е в самата сърцевина на нещата, а не дотолкова идеите, което би трябвало добре да знаем.
Днес ти, Бъни, поднасяш гледището на единия ПиАр. Когато бях малък аз можах да се нагледам на гледището на другия до насита. И ако ти днес имаш възможност да сравняваш и някакви условия за обективност, хората са нямали до 1985 г., времето в което различното мнение стана допустимо. Как могат хората да оправдават случилото се след 1944. Могат, защото бяха натъпкани с ПиАр. Онова филмче, което посочваш във фейсбука е точно същия вид произведение, каквито се прожектираха ежедневно по двата канала на телевизията, само че направени за срещу другите. Едновременно с това имаше литература, имаше радио. След 1944 г. те са били изключително във властта на комунистите. Първо – хората почти не са били информирани за това какво се е случвало с враговете на народа, но пък ежедневно им е било наливано в главите как същите тези врагове на народа са избивали свидните синове и дъщери именно на този народ преди 1944та.
Но гледището на днешния син Пи Ар също не е обективно. Това ти го казвам като очевидец и отчасти съвременник на онова, като човек, който знае непосредствените човешки гледни точки на другата страна от близки хора. Тази гледна точка и тези хора, които в момента се сатанизират, по същия начин, по който тогава, 1944 точка са се сатанизирали „неудобните”. Комунист вече е дума равна на престъпник. Дали е така? Бидейки заливани с продуктите на новия ПиАр ние сме склонни да го повярваме. Непрекъснато чуваме край нас удивлението как е възможно да има толкова луди хора, които да гласуват за „онези”. Те не само са луди, те са зли, изроди и прочее. Само е удивително, че те все пак се оказват толкова много, нали? Нещата на този свят са логични и когато съществува противоречие логиката установява неистина. Наличието на толкова много хора, които са привързани към едно черно, мракобесно и античовечно минало е сигналната лампичка, която трябва да ни накара да установим неистината. Или трябва да приемем, че има толкова много отвратителни чудовища всред обществото, в който факт вярват доста хора и много е чудесно, че днешните времена не благоприятстват да се извърши адекватното на този „факт” изолиране и унищожаване на чудовищата. Или мракобесното и чудовищно минало не е такова. Което е по-вероятното обяснение, тъй като кореспондира с вече установени феномени и закономерности.
Какво всъщност се случи – ами истината както обикновено е по средата и всяка гледна точка има своите аргументи. За тези аргументи може би ще пиша друг път.
Боби,
с просто око виждам, че си посал повече от мен. Но така и не разбрах, защо според теб вече не се говори за жестокостта на онова време. Извинявай колко гледни точки относно това? Колко гледни точки за това да се измъчват хора в концентрационни лагери?
Да не говорим, че може би аз не търся добре или може би няма такова инфо онлайн, но аз не намирам информация някой да е осъден демократично за случилото се в лагерите.
И друго се сетих. Ако не можем да я напишем тая история, докато очевидците са живи, то остава само едно решение и това е изкуството — книгите, филмите, изложбите. Обаче трябва да се знае, за мен в това няма съмнение.
Радвам се, че срещата, която организирахме в СУ провокира всичките тези дискусии. В блога ми можете да видите клипчета от речите на двама някогашни политически затворници, които говориха пред студентите.
Съжалявам Боби, но техните думи не бяха ПиАр. Те бяха горчивата преживяна съдба на хората, които не са искали да станат част от тоталитарната машина. Иначе си прав, че когато говорим за комунизма не трябва да отиваме в негово огледално повторение — т.е. да искаме да обвиним за всичко всички комунисти, да ги репресираме и т.н. Но това и не значи, че не трябва да говорим обективно да престъпленията на режима — които за жалост бяха не едно и две. Препоръчвам книгата на Ивайло Знеполски “Българският комунизъм” — мисля, че това е едно наистина обективно писание за годините от 44-та до 89-та в България.
Здравей, Петър,
много се радвам, че се включи. И аз като Елфа не успах да съм на втория ден. Филмът е много силен.
Ще прегледам и клипчетата при теб.
Има много причини защо народите дето не познават историята си са осъдени да я живеят всеки ден по два пъти. Избирателната историческа памет всъщност не е никаква памет.
Правилно ти е направило впечатление, че за новата история не се говори. Не щото няма кой да разкаже. Щото в батковината по условие говоренето не е закачена с изслушване. Двама българи на едно място значи надприказване.
Докато няма кой да слуша, все е тая дали има някой да говори.
Аз живях периода, за който пишеш.
Даже участвах сериозно и ангажирано; затова днес, със загубата на твоето поколение на олтара на “бг преход” имам ангажимент да запазя и пренеса архивите до които имам достъп — за публика.
Най-вече, зарад вас.
Запазете това, което ви е написал Боби и го прочетете след 15 години. Повярвайте ми, и аз на 23, завършила най-добрите гимназии и висше, смятах че знам много, всичко, но не знаете колко по-висш е живота, как ще преживеете сами тези клишета, които сега познавате само като текстове, писани от друг. Запазете, разбира се и своите мисли, за да се уверите, че сте пораснали и помъдряли и за да разберете, защо го живеем този живот, като той се повтаря циклично — ами защото живота на мама и тати е долната спирала, а живота на вашите деца е горната, а удоволствието е да ги свързеш.
Хайде, смелост!!!!!!!
.….а забравих само още едно клише:
Медиите, ама абсолютно всички медии, са най-големият манипулатор.
и това си го запазете за след време, знам че го знаете, но някой ден ще го казвате така, все едно вие сте го измислили — това значи, че сте го изживели сами, не че сте се преборили или сте унищожили още едно зло, не, злото си остава за следващото поколение…ха,ха
Жерминал,
това за медиите го изживяваме всеки ден. Особено блогърите, не знам дали си забелязала, но никак не обичат медиите и най-малко телевизиите. Абсолютно на ясно сме, че всичко е платено и нагласено. Затова и казах, че разказването на историята е много голяма степен работа на литературата, киното и документалистиката.
Бънче, в това което написах на нито едно място не съм казал, че нещо трябва да се забрави. Взех отношение по въпроса “Как голяма част от тази нация толкова скоро след всичко това изпитва носталгия към него.” Първо — не е “толкова скоро”, тези работи са отшумяли до към началото на 60те години. И второ — не към тези неща изпитва носталгия тази голяма част от тази нация, поколението на моите родители дори знаеше твърде малко за това през 1989. Те бяха удивителни дори за дядо ми, който е работил в криминалната милиция точно онези години. Разбира се, че сега всички са потресени, когато разбират за тези неща. Но тези гледащи с носталгия назад просто считат, че жестокостите по лагерите и другите извращения са грешки, но не и същността на онази система, и следователно те не са съгласни с цялостното й отричане и дори призивите за нейното криминализиране. Когато дойдат избори те гласуват за хубавото, което си спомнят, а не за лошото, което всъщност почти не си спомнят. Това е малко като за бившите гаджета — след време направо се чудиш защо си се разделил с тях.
Аз не вярвам, че дядо ти не е знаел. Повечето хора са знаели, но са го отричали и пред себе си, защото е вярно и че и е нямало друг избор — иначе и те са щели да бъдат вътре. Със сигурност е имало и такива, които не просто са знаели, а и са одобрявали, че ги има. На няколко места се казва, че е имало родители, които доброволно са изпращали децата си в лагера край Ловеч, за наказание. Разбира се повече не са ги виждали никога.
Аналогията с бившите гаджета е хубава, но има и друг момент. Понякога знаем, че връзката не върви и че не сме щастливи в нея, но не е прекратяваме от срах. После си се чудим, как по-дяволите не сме видели, че бившото гадже не е ставало, ама късно…
Бънче, дядо със сигурност не знаеше, той беше много голям идеалист. Когато се случиха промените той първоначално не искаше да повярва, специално за Сталин си го спомням отлично. Първоначално не искаше да си махне снимката на Сталин от хола. После я махна, защото май твърде много му бяха дошли непрекъснатите спорове с инакомислещи. А един ден си го спомням като беше изпаднал в монолог за живота, света и т.н. в които все се трепеш бориш за нещо и накрая всичко няма смисъл… и всичко в което си вярвал излиза глупост и чак ме е срам че му държах портрета тука, а той да излезе такъв мръсник”.
Това го видях наистина.
Имало е и такива, които са одобрявали, разбира се, то си го пишеше почти директно — “Смърт на враговете на народа”, Майор Деянов убиваше всяка вечер по телевизията гадни и брутални фашисти в полицейски униформи, които само се чудеха как да навредят на добричките и милички хора от народа. А след “Победата” пък бяха избягали в чуждбина, в ония лоши държави и от там само крояха пъклени планове срещу родината, ей така самоцелно, пращаха зли и кръвожадни диверсанти, които убиваха всеки добър човек, гледаха да навредят на родината и народното стопанство. Е как да не се радваш, когато най-накрая добрите побеждаваха, хващаха и убиваха лошите.
За тия родители не знам как са могли да си пращат децата, това е нова история за мен. Освен ако наистина не са си мислели, че там е лагер за превъзпитание. Въпреки че пък днес имаме шоуто как децата пребиват и колят родителите си за пари от пенсията им… Тука вече е темата за реда, социалната сигурност и спокойствие, чиято липса измъчва бая доста хора, особено над пенсионна възраст.
Това за различни проблеми. Насилието при децата днес, не е обратната старана за насилието над младите тогава. По езиковите гимназии много добре се знаело, какво ти се случва, ако те хванат да слушаш The Beatles или с дълга коса. Но това е държавно насилие над млади хора. Днес проблемът с насилието над децата е първо в семейството и после в държавата.
Боби, роден съм през 1967г. Много добре познавам развитият социализъм. Недей да убеждаваш по- младите читатели на блога, че тогава не се знаеше за концлагерите в България, че милицията нямаше отношение към инакомислещите, че нямаше репресии и терор срещу целия български народ. Няма оправдание за такова отношение към хората! Както и в момента няма оправдание, за поведението на поетическата класа, която ни управлява и отново ни вкарва в икономическа криза.
Я чакай, сетих се, пак ни управляват комунистите
!!!
То си е ясно, защо не се говори за тия неща. Просто същите хора или наследниците им продължават да управляват и парите са в тях.
Не само, че не се говори, но и се насажда неприязън даже към интереса към тия теми.
А иначе стига сте дъвкали пенсионерте — познавам много пенсионери, които не се подлъгват по розови обещания. Даже бих казал, че другарите имат повече симпатизанти сред по-младите хора.
[…] трайно впечатление тази пролет със своя статия в червения брой на L’Europeo. Трайно, защото от тогава обръщам повече […]