- Я, и ти ли имаш белег на коляното!?
– Не един, а три!

Когато раната започва да заздравява, започваш да усещаш онова неприятно мравучкане, което сякаш ти напомня какво си направил. После раната хваща коричка и спира да ти досажда. Именно тогава обаче си личи най-много – тъмно червено петно, приковаващо всяко внимание. Скоро коричката пада и оставя след себе си следата, която не изчезва с времето. И докато тъмно червената кора предизвиква притеснения поглед на мнозина, то на белега се гледа със спокойствие и интерес. Докато за заздравяващата рана обясняваш, за белега разказваш.

Човек е склонен да разказва за белезите си като по картинка. Всеки белег остава, за да напомня за това, което ти се е случило, което си чувствал, което си бил. Имам три белега на коляното, които изглеждат като един. Детството ми не прояви особена оригиналност и реши да остави три пъти отпечатъка си на едно и също място. После си отиде, или поне така изглежда…

Като деца аз и брат ми прекарвахме всички ваканции на село. До там ни деляха 12 часа пътуване с влак. В съзнанието ми са се запечатали радостта, когато влакът минаваше през финалните два тунела, непосредствено преди да пристигнем на малката гара, и сълзите, след същите тунели, отдалечавайки се от простора и свободата. Свързвам летните ваканции с дългите горещи дни, прекарани по полето, в боровата горичка над селото и при тополите край реката. Скитахме без да се впечатляваме от безбожната жега и списъка с „Книги за прочит през лятната ваканция”. Ходехме за риба, правехме си пикник, къпехме се в реката докато се стъмни, гонехме се по поляните и накрая падахме изтощени сред полските цветя. Земята изглеждаше суха, напукана и твърда, а в същото време я усещах толкова топла и приютяваща…

Играехме федербал направо на улицата, гледахме ослепително светлото небе през мрежата на ракетата и не се притеснявахме от преминаващите автомобили. Бутахме до несвяст колелетата по баира, само за да се спуснем по стръмния склон без спирачки. Често ходехме в двора на детската градина, където имаше желязно влакче и люлки. Сюжетът на играта беше почти винаги един и същ — за благочестиви пътници, които са поели на дълъг път през пустошта, но влакът им бива нападнат от разбойници. Историята завършваше с дуели и престрелки по покрива на влакчето и няколко разтуптяни момически сърца на въображаемия перон.

Вечерите прекарвахме край огъня на двора, в компанията на голяма купа пържени картофи с много сирене и стъклени бутилки студена лимонада. Бабите по съседните къщи не можеха да заспят спокойно, защото се притесняваха искра от нашия огън да не запали старите им плевници. Разрешаваха ни да стоим, докато не угасне огъня, който ние тайнично подпалвахме – със смях, с още пържени картофи, с още лимонада… и с подпалки.

Мислите си, че ви говоря за спомени, а не за белези.. Е, всъщност няма голяма разлика. Белегът е обективно проявление на спомена. Първия белег получих в двора на детската градина, когато скочих от една засилена люлка, защото другите не ми вярваха, че ще се престраша. Няколко секунди след като скочих почувствах ситните чакълести камъчета, забиващи се в коляното ми и сълзите стичащи се по зачервеното ми лице. Не съжалявах, че скочих — беше ме яд, че се разревах. В последствие се наложи да посетя и Бърза помощ, за да промият и превържат разбитото ми коляно. На същото коляно паднах още два пъти – един път, когато брат ми ме караше да пипна няква умряла змия край реката, а аз побягнах ужасена и се спънах, и втори път, когато стъпих накриво, вървейки по една ограда, и пак докарах почти заздравялата рана до кръв. Три пъти за едно лято.

Онова лято си заминах от село с превързан крак. Бинтът стискаше ставата ми, сякаш се стараеше да запази обективния спомен от изминалите месец и половина. В последствие разбрах, че това е било последното лято, в края на което аз си заминах от село с онези сълзи в очите, за които ви споменах. На следващата година бях завършила 6 клас и все по-малко ми се оставаше на село. Дългият престой там беше започнал да ми се струва скучен и потискащ. Бях започнала бавно и постепенно да се разделям с детските си години…

Сега ходя на село от време на време, за по няколко дни. Отивам до там пак с влак, но пътят вече не е 12 часа, а едва 4. Към спомените от детството продължават да ме връщат онези два тунела, които и до сега с тъмнината си ми подаряват възможността да затворя очи за по-малко от минута и да изпитам онази стара емоция на завръщане и отпътуване. Излизайки от тунела и свиквайки със светлината, погледът ми попада върху дясното коляно, върху отпечатъка на детството – три пъти по- силен от всеки друг…