(every)TIME
публикувано на 01-06-2009 @ 11:10 pm
Миналото.…
Ричард Бах беше казал в “Илюзии”, че човек може да си измисли миналото. Разтълкуваха ми го, като: Миналото го няма. Останал е само споменът за него. Тоест миналото е това, което си спомняме.
Следователно можем ли да си измислим минало? Можем ли да си го “спомним”, така както искаме? Вероятно можем. И пак не. Защото миналото оставя следи. То е като белезите от рани по колената ни, които имаме от деца. Вече не те боли, а споменът как си паднал когато си бил на десет вече е забравен и дори мил. Но белегът е там. Ставаш на петнайсет, на двайсет, на петдесет години, а белегът от падането си е все така на коляното ти. Може даже да забравиш от какво е. Ще си го помниш, когато си легнеш с някой за пръв път и той или тя те попита какво е това на коляното ти. Но после и двамата ще забравите и белегът ще стане нещо нормално във връзка ви, както бенките или формата на пръстите и ноктите ви.
Миналото оставя своите белези. Всяко нещо, което ти се е случило оставя своя белег. Било то върху кожата или върху начина ти на мислене — то оставя своя печат. Върху страховете, предразсъдъците, навиците, усмивката и дори върху начина по който плачеш. Можеш да решиш да го забравиш, да го измислиш наново, да го измислиш без да се е случвало. Но това няма значение, защото ти самият си миналото си. Всеки един от нас е като витраж на миналото си. Съставени сме от малките шарени кръпки, които погледнати от далеч ни съставят. Затова и миналото няма значение. Няма защо да питаш някой, кой е от къде е, какво е учил или какво е правил в миналото си. Просто опознай човека. Научи най-важното за него – за какво мечтае, от какво го е страх и какво го наранява. Ако знаеш тези три неща за някой, знаеш всичко.
Времето…
На Запад е точно и отмерено, на Изток e въпрос на търпение, в Африка – не съществува. Всеки го измерва различно. Жените — в цикъла, биологичния си часовник, кога последно са си правили коламаска… Мъжете – в бира, те всичко мерят в бира, полувремена, задръствания и светофари. За жените то е много разтегливо понятие. Само те си водят монолози от рода: “Аз трябва да говоря с него! Времето тече – наш’та работа или ще става сериозна или ще се разделяме!”. При мъжете такова нещо няма. Там е: Както дойде, само не ме карайте да си признавам, че я обичам, че връзката ни е сериозна и че всъщност съм луд по нея.
Май във всяка жена има по една Пенелопа. Всяка чака по един, после още един, че някои по трети. Някак си е романтично… Романтично е човека на сърцето ти да е пътешественик — вятър в косите, всичко, което има да се събира в сак и да има куп истории за различни точки на света. Това без ирония. А и по-лесно идеализираш образа на любимия, когато него всъщност го няма в стаята. И чакаш, чакаш докато нещата станат “Fool me once – shame on you! Fool me twice – shame on me”. Само дето, ако дочакаш един и той те остави, после как чакащ втори. Идва един момент, когато ако спреш да чакаш, може да не си дочакал твоя човек. А пък ако все чакаш някой, който няма идея да се връща при теб…
Времето… най-хубавото му е, че е тук и сега. Каквото било, било, каквото има да идва – да идва. Ако знаехме какво има да идва е шанса да ни се прииска да си теглим ножа още сега е много голям. Само моля никога не казвайте, че сте силни и можете с всичко да се справите, защото най-големите гадости, точно на такива хора се случват. ‘Ми, да животът е голяма гадост, ама точно за това трябва да живеем на full-max всеки момент. Никога не знаеш какво ще е следващото и дали въобще ще има такова. Но това и не означава да живеем безотговорно вперили поглед само в материалното. Да, всяка минута някъде в Африка или Близкия Изток едно дете умира от глад, жажда, СПИН или с автомат в ръка. Обаче новина – не можеш да спасиш света. Но и новина — можеш да го направиш по-добър.
Бъдещето.…
Прекарваме порочно много време в мислене за него.… Вечно се притесняваме и чудим какво ще е. За да вкараме доза сигурност в несигурността – планираме! Само за да се отчаяме още повече, когато плановете не се случат – а те рядко се случват. Вечно искаме да си “подредим” живота. А осъзнаваме ли, че подреждането е процес и надали свършва. А, не дай си Боже да свърши, би означавало живота да стане предвидим и следователно скучен.
Иначе, кое е най-важното нещо? На скоро го научих в трамвая. Едно малко момиченце задърпа майка си: “Мамо, мамо, трябва да ти кажа нещо много, много важно!!! А пък днес в детската градина оцветявахме и аз не излязох от очертанията нито веднъж!”.
* Статията е публикувана в брой 25 на списание “ентелегентно” през 2006 г.
Да видите, че поне опитвам да си изпълнявам обещанията…
Този текст ми е слабост… “блъш”…
Поздравления за хубавата статия. И аз донякъде успявам да изпълня обещанията си. Но най-важното според мен е, че се опитвам да ги изпълнявам.
Айде, бе Оги! Къде се загуби!
Има една поговорка, която гласи ‘Няма бъдеще, няма минало, има сега’. Струва ми се, че това не е далече от истината.
.
И да знаеш, че човек не подозира какво го чака зад ъгъла
Специален поздрав
http://www.youtube.com/watch?v=KBIdw7e4jg0
Съгласен съм със Si.
Думите бяха — “Защо да се тревожиш за миналото, него вече го няма, значи вече не съществува. Защо да се тревожиш за бъдещето, то не е дошло, значи още не съществува. Единственото, което съществува е настоящето, точно в този миг.”
Но безспорно, миналото остава свойте белзи върху всеки от нас, които се проявяват във всяка наша постъпка и колкото и да си измисляш минало, много трудно можеш да измислиш себе си.
Бях го забравил този текст, а думите на момиченцето са уникални.
)
X))
Култово!
Къде са коментарите? Къде са аргументите? Само ще цъкаме с език ли? Събина, не го бях чел това и слава Богу, защото сега скачам от кеф.
Но имам и малко въпроси! ОК, ти си своето минало и като такова си съвкупност от вече случили се факти. Фактите не може ги обори. Всеки факт, обаче, е следствие на някакъв избор. Като избор, той има както елелемент на своеволие, така и елемент на налагане чужди условия. Его — суперего. Мани го Фройд, той сега не ни трябва. И какво можеш ТИ да направиш като извод за СЕБЕ СИ, в лицето на подобни факти? Те или те привличат или не привличат, ти или искаш да се занимаваш с тях, или не искаш. Просто е. Съответно за да напишеш “Ще си го помниш, когато си легнеш с някой за пръв път и той или тя те попита какво е това на коляното ти” ти премлясваш своите факти + чуждите факти и изразяваш. Какво изразяваш? Себе си изразяваш. Хората се иразяват постоянно, предимно за себе си, но задължително пред нещо друго. Ако ти не се изразяваш, се губи смисъла на комуникация или поне ми се ще да мисля така. Ако обаче не внимаваш да държиш баланс, буташ масло с неща като “регресия” или “фантазиране”, които общо взето попадат в кръжока: “Аз се защитавам, понеже не ми изнася.”
Да де, и какво се получава: постяонно лавираш между фактите и намеренията, но се мотивираш нали? Ако миналото не ти изнася, искаш по-добро бъдеще — ти се мотивираш, нали? Какво те мотивира? Да не излизаш от очертанията, това ли е мотивацията? Много е готино, когато го прочетох вчера се усмихвах, защото наистина ми стана много приятно, но ако не искаш да излезеш от очертанията, до къде в крайна сметка стигаш? Какво означава въобще да си в очертания? Защото това е парадокс а примери: бол! Ще драсна тия дни няколко примера в блога за подобни парадокси.
Усмивки! Написала си невероятен текст.
: ))
Крис,
не знам дали съм единствената, ама не разбрах какво ме питаш… И не всеки факт е следствие на избор. Има неща, които ни се случват без да сме ги търсили или да сме правили избор, но те се случват и оставят белег върху нас… Можем само да си го носим, да се учим от него, да ни топли, като спомен… не можем да го променим.
Аз от его и суперего нищо не разбирам. Боравя с емоции основно…
Има и хора, които оставят белег върху нас, независимо че може да сме ги познавали кратко. Припомни си, или прочети, ако не си, “Илюзии” на Бах за срещите с месиите.
И да плесна и аз един цитат: “А какво би станало с нас без онова, което го няма?” — Пол Валери из “Кратка епистола на мита”.
; )))))
Добре, ще го смеля по-простичко.
Ходиш на работа, губиш си времето, запълваш си времето, сгодяваш се, напускаш работа, щедър си тук, щедър си там — това са избори, ти ги правиш, не ги прави Първанов, ти ги правиш, права си.
Но представи си, че ходиш по тротоара иии видиш влюбена двойка, телата им греят, очите им сияят, прегърнали са се, докосват се, целуват се, шептят си, той я гали по косата, тя го милва по бузата — на теб ти става топло, става ти мило, замисляш се. Приятно ти е, защото когато любовта е споделена, това определено за повечето хора, мисля че е нормално да бъде приятно. Така вадиш от своята кошница спомени за приятни неща. Става ти приятно.
И така до следващото кръстовище, където автобус взимайки завоя пука гума, шофьора е подкарал машината по-бързо, защото гони график, времето е дъждовно, асфалта е хлъзгав, автобуса излиза в насрещното, шофьора губи контрол, лада нива се блъска челно в него странично на автобуса, мерджан се натриса отзад, маршрутка се опитва да ги заобиколи, но се блъска в стълба на тротоара — ХАОС. Ти стоиш, забравяш да дишаш, чудиш се в какво се забърка, какво се случва. Няколко секунди мълчание, появяват се пламъци, хора се опитват да се измъкнат и ти трябва да реагираш, нали? Или само ще стоиш и ще гледаш? Окървавени пътници, писъци, картинката не е приятна. (Ама не си сама и се събира тълпа от зяпачи и заедно правите съмнение “Сега к’во правим?”. Затов по американските филми хората направо търчат да помагат, а ние стоим и зяпаме. Както и да е) Картинката изобщо не е приятна, освен ако на теб не ти е приятно да гледаш подобни неща. Съмнявам се. Ти въобще избирала ли си да бъдеш там и да попаднеш в подобна ситуация? Ами всъщност… да, избрала си да ходиш по този тротоар и си избрала да минеш точно този маршрут по пътя си за където си тръгнала. Не си избирала да се случат подобни неща, но те не са зависили от теб и ти се справяш с тези неща, като с неща, които не са зависили от теб. Ти си била свидетел, нищо друго, но като такъв носиш отговорност върху това, как ще смелиш тези впечатления. Ти се впечатляваш от нещата, които виждаш, а това което описах е наистина трудна задача да не ти влезе във фокуса на внимание.
Съответно се мотивираш да продължиш напред, нали? Нещо те мотивира да продължиш да дишаш, нещо те мотивира да си затвориш очите за едно и да търсиш щастието, защото то си е твое щастие; не нечие друго — твое лично щастие.
Да не задълбавам, въпроса ми не беше реторичен, защото всеки си има своята мотивация и няма как да бъде такъв. Ти пишеш за щастие, но аз те питам: къде е мотивацията за това щастие, на фона преработката, на фона на филтираране на изборите които правиш, ситуациите които преживяваш и намеренията, които си създаваш?
Крис,
мотивацията да си щастлив е само и единствено вътре в теб. Аз наистина на мисля, че тя напълно се влияе от външни фактори като автобуса или кангото на комшиите (под мен правят ремонт). Даже не се влияе и от красивите неща, които виждаш, стига те да не те докосват на лична основа. Например аз не се радвам на влюбени двойки — изглеждат ми лигави. Е влюбени били, ама хубаво сега и какво, да ръкопляскам ли? Не е като да са постигнали нещо велико, има хора които се влюбват по три пъти на месец.
Щастието е в простите, истински неща, които са вътре в теб. Хората са щастливи навсякъде по света, без значение, дали са в бедна Африканска държава или в Манхатън. Ти по-депресиран човек то Уди Алън виждал ли си? Ще намериш няколко милиона африканци, които са по-щастливи от него…
Крис, написал си толкова много думи за опишеш влиянието на контекста? Е, така е:-))
: ))))
Ауу, дано Светла не види това, което току-що написа за Уди Алън!!! Дано, дано, дано…
Няма да влизам в полемика за щастието, затова бързо ще те контрирам. Ти добре не се впечатляваш от влюбени двойки, ами я си представи (тук не забравяй да чукнеш на дърво, защото е шитава мисъл) че в автобуса имаше твой познат, твой приятел. И ти разпознаеш лицето му, докато още премляскваш шока. Какво тогава? Какво се случва с щастието? Как ще намериш щастие в следващите няколко дни ако наистина се случи нещо такова? Няколко дни, да му се невиди, пробвай с години! Не става въпрос колко си депресивен, нервак, сангвиник и т.н., да не слагаме етикети на хората, става въпрос за това как ти изнамираш изход, как ти намираш пътечка, за да почнеш да береш различни плодове, които когато опиташ, да ти носят щастие. И това да се случва именно на фона нещастията, които биха могли да ти се случат. Предположенията са подобен двуличен фактор и къде е Тишо, а той пише в блога си, чакай ще го цитирам… “Не прави предположения означава да забравиш за плановете. Да живееш без план не е като да живееш без цел. Всеки човек има цел. Твое право и задължение е да постигаш целите си, но започнеш ли да планираш детайлите, всичко се обърква”. Всмисъл, че дори предположенията за щастие играят нож с две остриета. Всичко наистина понякога се обърква.
Къде в твоята тайна градина (както пее Брус Спрингстийн) ти бъркаш за да извадиш щастие? Аз примерно бъркам именно из простотата на малките неща и така, понеже съм такъв, не съм искал да съм такъв, но съм такъв, и така аз се храня сам с щастие. Не се ангажирам с планове, има толкова малки неща, които носят красиво в себе си и те са като малки заразителни вирусчета за щастие. А ти?
Гледах на скоро един много добър филм с едни квантови физици и други “луди” от различни сфери на науката, които до последно твърдяха, че човек е набор от възможности, които допуска, че могат да му се случат.
Когато Колумб откривал Америка, никой от месните не е виждал корабите да приближават, защото никой не е допускал, че може нещо такова искочи от морето. Само големия шаман след много дни съзерцаване накрая успял да ги види. Преди това виждал единствено странните вълни, които се образуват и просто ги съзерцавал.
Много хубав текст.
Уди Алън не е нормален, според мен. Или умишлено си отглежда депресия, като лесен но вреден начин да бъде интересен.
everyTime е наистина най-мъдрото и проникновено нещо, което съм чел написано от теб, Бънче.
@Gab,Боби, мерси…
@Крис,
те да не те докосват на лична основа. — казах…
За Уди чакам сега и Паро да се появи… :Р И как се сети за Брус, точно днес Ринзай ме вкара in the mood за него…
“Бъркам” в някакви лични мигове и спомени, бъркам в уроци научени от хората, които са ме докоснали… Най-вече там.
“Бъркам” в някоя хубаво книги или гениално написан текст, бъркам в музика или филм… “Бъркам” в спокойствието да погаля котката…
; )) Това би било готина “щафета”, в която всеки да изрази, не нещата които харесва, а нещата, които го правят щастлив.
Имаме такава щафета, Крис, включвай се автоматично!
PS: Поканата важи и за всички, които пишат на ентелегентно!
Поканите за щафета, отправени към мен лично, важат и за останалите автори. Сега чакам официална покана за играта с държавите. 
“Даже не се влияе и от красивите неща, които виждаш, стига те да не те докосват на лична основа.”
Признай, че някой неща са ужасно по-силни от теб и твоето нежелание, да не им обръщаш внимание. Ноо да не завъртаме дяволския кръг и да си живеем живота в очакване : )))
Щом си им обърнал внимание, значи те докосват лично. Знаеш колко хора се радват на снегове, върхове и други такива. Еми на мен не ми въздействат! Изпитвам по-силна емоция след 30 минути в книжарница…
: ))))
Хайде да отидем заедно на бънджи, да си изкараш ангелите ( или да се опиташ да изглеждаш, все едно нищо не се е случило ) и с лицето, което ще имаш след скока да ми кажеш: “И кво трябваше да стане? Кво толкова? Да се уплаша ли, да изляза от себе си от щастие ли… нищо не усетих!!”
Айде! Аз съм супер навита за бънджи!
М/у другото аз имам своя теория за хората, които ги влекат екстремните неща. Съвсем не ги имам за безстрашни. Компенсират други неща, ама чакам Калина или Ринзай да се обадят тука.
: ))
Те ще се обадят, но много, много, много ми се иска да те помоля, да помислиш за следното:
“ОК, ще отидем на бънджи, ще си направим скока… какво всъщност ще направим? Аз може ли “действително” да не скачам? Просто да напрвя една крачка? Погледнато реално, няма да положа никакви усилия, но изживяването, което ще си причиня, усещанията, които ще си влея, след тази една нюню-крачка, биха ли ме заредили с повече енергия, от колкото и 7 ред була не могат?”
Крис,
екстремните спортове, според мен, се казват екстремни, не толкова защото са опасни, а защото практикуващите ги, толкова екстремално и отчаяно се нуждаят от нещо истинско, че стигат до крайности в терсенето. Липсват им, може би, на някои, не искам да обобщавам, простите неща. И понеже им липсват простите неща, имат нуждата да търсят щастието омотани във въжета и екипировка…
Аз нямам нужда да скоча от мост, за да съм щастлива и за да усетя нещо истинско. Аз ще го направя за кефа. После ще се върна у нас, ще си запаля аромата свещ, ще отворя Марио Варгас Льоса и ще съм щастлива на дивана в хола.
: ))
OK, спирам да флуудя, ясно е, че от един пост на глава с теб няма да излезем : )))
Feel welcome to флъд!!! :Р
Много фиолософия бе. Четейки написаното от вас се сетих за една култова връзка между бъдещето, миналото и настоящето.
Всеки факт е последствие от някаква причина. Всяка причина е последствие от някакъв факт. Причина, следствие, причина, следствие. Трудно е да се каже кое първото и кое е второто. Това вълнуваше близо месец главата ми (денонощно), след като по философия бяхме взели темата “Причинно-следствена връзка”.
П. П. Може да няма нищо общо с казаното от вас, но просто реших да го споделя:)
Оги,
според мен всяко нещо има последствие, но не всяко има причина…:)
Да, има последствия, но тези последствия са ПРИЧИНЕНИ!
“и аз не излязох от очертанията нито веднъж!”, чудя се, а пък аз кога ще вляза в очертанията…
Винаги чувствам толкова много любовта на околните към мен, и не мога да си обясна причината, та затова ми се иска все да им се плезя и да им показвам туй, дето не е за показване, може би, за да ги накарам за пореден път да засвидетелстват обичта си към мен — като тест за вярност.
Затова моля да ме извините, че съм толкова груба, арогантна и заядлива, и хаплива (понякога с някои), правя го от любов…
А иначе виждам хубава седянка сте си спретнали тук,
а и Събина се е постарала богато да ви нагости (угоди)
Благодаря за поста, много приятно главоблъскащ е
Само не разбрах, защо “някой” се мъчеше толкова дълго да натъпка Събина в консервена кутия с надпис “Кристиан Ванев” … ???, колкото и да е вкусна таз консерва, бах му и ината…
Сабина тази седмица, ме разкъртихте от хубави текстове
А и между другото, аз пък много често излизам от очертанията
.