аз съм българче, обичам…

Представи си, че е лято. Някъде в Копривщенския Балкан. Скиташ из вече пожълтелите склонове, а слънцето направо те разтапя. Наоколо е пусто. Само в ниското се виждат стадо овце, пъплещи бавно към кошарата си. Овчарят въобще не се забелязва. Чуваш лаят на кучетата, които нареждат на овцете коя е правилната посока. Горещо и задушно е. И мирише. Мирише на буря. Представи си облаците. Сивите купести облаци, дошли неусетно от север, се скупчват над планината, над теб. Достига тътенът на гръмотевиците, земята се разтриса. Хукваш, търсейки подслон от разразилата се буря. Хукваш да бягаш към двете дървета на върха на хълма. Усещаш вятъра в тила си. Чувстваш силата на капките дъжд в лицето си.

Представи си соундтрака. Тамбура и гъдулка, и бас китара. Кавал и гайда, и перкусии. Тъпан и барабани. Това е BULGARA. Това е група, която успява да пресъздаде красотата на българския фолклор по един ненадминат начин, вкарвайки много жар, много хъс и много сила, при това придавайки му съвременно звучене. За два часа в Sofia Live Club, слушах и поглъщах всеки звук, прегладнял за ритъма. Парчета бяха зареждащи. Парчетата бяха заразяващи. “Балканско фламенко”, което те стопля целият. “Баклава”, която оставя сладък, леко ориенталски вкус в устата. “Меча сватба”, “Пустоно лудо и младо”, които те изпращат някъде в дивото, далеч от града. “О ела, ела!”, което те връща в не до там далчените тинейджърски години. Дори изпълнението на “Mercy” звучеше някак си уместно. Надсвирването между гъдулката и кавала или между барабаните и перкусиите, са от моментите, които трябва да се преживеят, трябва да се почувстват…

Представи си, че дъждът спира. Водата се стича от косата ти. Дрехите са прилепнали по мокрото ти тяло. Представи си, че се усмихваш. Усмихваш се, защото знаеш, че слънцето ще те изсуши бързо. Усмихваш се, защото ще помниш дълго тази лятна буря.