-О, не знах, че си от “толерантните”!

Пресичайки парка при църквата, видя, че трамваят не се задава и няма нужда да бърза. Както обикновено, по пейките имаше насядали много хора, градинката изглеждаше пълна, чуваше се детски смях, създаваше се усещане за движение. Даваше си сметка, че в момента е една от многото и би направилa впечатление само на някой свръх-любопитен зяпач. Това й харесваше в големия град – можеше да бъде незабележима част от тълпата, винаги когато поиска.

Беше един от малкото пъти, в които не мислеше за нищо. Слънцето блестеше и я заслепяваше приятно. Музиката в ушите й не успяваше да заглуши шума наоколо, а всъщност го допълваше и създаваше soundtrack-а на поредния делничен ден… Усети, че е на половин крачка разстояние да се блъсне в човека, който сякаш изникна пред нея. Не се блъсна. Автоматично „Извинете”, потърси разбиращия му поглед.

Погледите им не се срещнаха. Той сякаш не чу или не разбра, че извинението беше отправено към него. Гледаше полу-разсеяно срещу себе си, вероятно търсейки с поглед някой познат. Беше с дълга тъмна коса, тесни блузка и панталон, високи обувки. Не беше положил достатъчно грижи и приличаше на жена с променлив успех.  Имаше хубаво лице, изразителни устни и едва забележимо набола брада, която личеше под плътния слой фон дьо тен и руж. Веждите му бяха старателно изрисувани с молив, а тъмнолилавите сенки и изкуствените мигли правеха погледа му приковаващ.

Образът му се запечата в съзнанието й. Невнимателно пресече на отсрещния тротоар и видя, че трамваят се задава. Качи се. Имаше още няколко секунди да погледне мъжа в женски дрехи през прозореца. Отдалеч го видя като част от всички останали ежедневни хора в парка, светът се движеше със същата скорост около него, както около нея, слънцето светеше и в неговите очи, както и в очите на гонещите се наоколо деца… и все пак успяваше да прикове вниманието. Трамваят потегли.

Замисли се. Какво остави у нея онова усещане за натрапчива показност? — Начинът, по който той изглеждаше — нахално, предизвикателно, цинично? Зададе си въпроса, дали всеки не демострира ежедневно чрез начина, по който изглежда и се държи, своите разбирания, характер, ценностна система? Нима „кифлите” не изглеждат натрапчиво, цупейки устни и балансирайки върху новите си ултра високи токчета? Нима „емотата” не парадират с асиметричните си бретони и асоциално поведение? Нима огромна част от хората, считайки себе си за „нормални”, не налагат всеки ден своята нормалност, заставайки срещу „различните”?

Никой от тези „различни” типове поведение и начин на изглеждане не задоволяваха естетическата й потребност от красота…но и не предизвикваха у нея чувство на неприязън или агресия. Може би именно в това се изразяваше толерантността, която всеки, независимо колко нормален или различен, дължеше на хората около себе си…

Трамваят спря. Слезе няколко спирки по-рано. Усети потребност да се движи сред хората, да се усеща част от тълпата – шарена, сива, усмихната, тъжна, нормална, различна, сексуална, уникална… толерантна.

* снимка Анастас Търпанов — “Пластик блог”.