“It was that kind of a crazy after­noon, ter­rif­i­cally cold, and no sun out or any­thing, and you felt like you were dis­ap­pear­ing every time you crossed a road.”

- J.D. Salinger, The Catcher in the Rye

… за фон — Amado

Това е един от онези следобеди, които ти изглеждат като сцена от холивудска романтична комедия. Не от тъпите, а от тези които те  карат да се замислиш, натъжават те приятно, карат те да се замислиш. Карат те да пророниш една скрита сълза за романтиката и една за това как рядко я оценяваме. Беше от онези моменти, които когато ги опишеш на лист се профанизират и изглеждат твърде обикновени и неестествени, точно защото са истински. Защото не са част от сценарии и не са логични. Защото не знаеш какво ще стане в следващата сцена. Може да стане, но може и да не стане. Това е от онези истории, в които и да има пушка на стената, тя няма да гръмне, защото това не е пиеса, а разказ за истинския живот. И ако наистина има пушка на стената, то тя е приумица на някой дизайнер, а не на велик драматург.

Снежен неделен следобед. Колкото обикновен, толкова и неестествен. Обикновен, със семейството с двете момиченца, които се разхождат из кафенето със своите чинийки с браунита. Две малки руси момиченца с коси сплетени на рибена кост, с гумени ботуши и шушлякови панталони напъхани в тях. Две момиченца, които се катерят от двете страни на баща си — едър човек с брада и по тениска с къс ръкав. Баща, който целува децата си и като голям мечок ги е прегърнал по една с всяка ръка. И майка им, която вижда как двете си говорят на съседната маса и искрено се засмива. Едното слуша музика — сложило е слушалки на ушите си и кара другото да й донесе вода. А другото се прави, че не чува и не разбира и кара сестра си да вика все по-високо. Майката се разсмива. Защо? Трябва ли причина на майката, за да зарадва на децата си? А иначе, една обикновена шега докарва необикновена усмивка на лицето й. Толкова необикновена, че момичето на моята маса, което всеки ден повтаря как не му е време за деца и семейство и как дължи време на себе си и на мечтите си, се запитва на глас кога самата тя ще има момиченце.

И в същото време това е един необикновен следобед. Толкова необикновен, че мъжа с брадата на съседната маса й заприличва на Паоло Куелио. Мъжът идва с младо момиче — облечено е спортно, носи косата си прибрана цялата с черна плетена шапка с оранжева папулка, а на краката си има uggs, в които е напъхала джинсите си. Явно мъжът е тук за първи път, защото и той като мен изучава обстановката. Но ако аз като жена, го правя седнала и с поглед филтриран през парата на капучиното ми, то той го прави като мъж. Той се разхожда, оглежда, чете, взира, изучава с допир нещата. Когато не разбира вика момичето с шапката и тя му обяснява. Май не му е дъщеря. Не му е и любовница — нямат такова поведение. По-скоро са приятели. Едно от онези приятелства с разлика в годините, където тя търси баща в непознат мъж, а той има нужда да е до някое преждевременно пораснало момиче и да й бъде баща. От онези приятелства, в които разликата в поколението обединява, а не разделя. А може би просто са баща и дъщеря. Баща и дъщеря, които са и приятели.

Дали това са типа кафенета, където писателите прекарват дните си? Идват с книга, лаптоп или може би с тетрадка. Взимат си капучино и нещо за ядене — сандвич или просто канелена сладка, и прекарват там часове. Сядат на някоя уединена маса в ъгъла или на някоя, от която могат да гледат всички. Маса, от която могат да наблюдават хората, които влизат и излизат и да измислят животите им. Идват, отварят книга, четат и мислят. А когато си изпият кафето, момчетата, които по принцип само разчистват масите, ги питат дали биха искали още нещо и ако кажат “Да” им го носят. Кой не би донесъл още кафе на Паоло Куелио. Момчето с очилата, което изнася подноса с празните чаши вероятно е чело “Алхимикът” и тайно мечтае за своето съкровище. Всеки ден си мисли на кой етап от пътуването си е и мечтае за това как накрая ще е и той писател, артист или художник…

А по някое време, писателят може и да отвори лаптоп или тетрадка и ако в главата му протича текст, да го запише. Вероятно все още има такива, които ползват тетрадки и химикалки, за да пишат. Най-малкото е по-лесно за носене в мокрите снежни дни на декември. Но и лаптопите не просто имат своето място в такива кафенета — тези кафенета са създадени за лаптопи.

Според мен това е типа кафене, където можеш да се влюбиш. Според мен, това е от типа кафенета, където едно момиче отива, взима си голяма чаша кафе и сяда да чете “Спасителят в ръжта”, например. Или “Мост през вечността” или “Чайката”… Защото човек винаги може да чете тези книги. Едно то онези момичета, които знаят, че да си сам не е порок. Които вече не се хвърлят в излишни битки със съдбата си, защото знаят, че те са загубени още преди да си изрисувал лицето си с бойните цветове. Онези, които са разбрали, че не могат да планират или да търсят любовта. Нея или я има или я няма и те не могат да направят нищо. А когато я няма това не им тежи. И са щастливи чакайки. Като момичето на моята маса.

Едно такова момиче влиза в едно такова място. Нарежда се на опашката и си поръчва си капучиното с много канела. Moже да си вземе и нещо сладко. Момчето или момичето зад бюфета й се усмихва, взима поръчката й, приготвя я, казва колко ще й струва. Дава й чашата, тя си плаща, взима си кафето и също се усмихва мило и възпитано. Сяда на някоя маса. Сама. С мисълта да прекара следобеда си в компанията на ароматна напитка и хубава книга. Да го прекара на това място, пълно със щастливи самотници, които са там за да бъдат сами на шумно място със себеподобни и да са щастливи, заради кафето и етно музиката.

Стои там сама в компанията на Холдъл Колфийлд или Ричард Бах и не отделя глава от буквите. Тогава влиза той — нашият-неин главен герой. И той е щастливо самотен и той не търси жената, а чака съдбата да му я покаже. И той не планира любовта, но и на него му харесват кафето и музиката. И той взима своята поръчка и той плаща и се усмихва на момчето или момичето зад бюфета. Оглажда се къде да седне и да почете. Няма места — светът е пълен с хора, които споделят следобеда си с кафе, лаптоп или книга. Вижда едно място при едно момиче, което чете една книга за една чайка. Пита я дали може да седне при нея и да почетат заедно. Тя кимва, прави му място, той сяда. Тя сваля, книгата, за да отпие. Поглежда него и неговата книга и отново вдига своята. Усмихва се. После той я наблюдава как чете, правейки се, че следва редовете. В момента, в който  тя отново спира, за да отпие й се усмихва. Казва колко харесва книгата й. Тя му се усмихва. Чашата й е празна. Той предлага да я почерпи. Тя приема. Защото, колкото и да обича самотата си, когато съдбата й даде шанс го приема. Особено шанс, който познава Джонатан и Холдън.

Така те двамата пият кафета с много мляко, говорят си и слушат музика. По-малко самотни и повече щастливи са. А писателят стои и пише нещо. И не му са налага да измисля нищо. Само трябва да опише момичето и момчето, а после животът ще се напише сам.