Вчера вечер Паро ме подреди в списъка на блог приятелите си в рамките на Pre­mio Blog Amigo. Явно Pre­mio Blog Amigo също е щафета и ще трябва и аз да се включа. Аз обаче не обичам да използвам думата “приятел” под път и над път и да наричам така, всеки с който съм пила бира.

Приятелите са едно такова нещо, дето не го търсиш, а го намираш. Като любовта. Могат да ти се случат навсякъде и по-всяко време. Важното е какво правиш от там нататък, за да ги заслужиш и задържиш.

Сред авторите в ентелегентно имам особено близки хора. Rin­zai например. Може да пием бира веднъж на 3–4 месеца, но какво то това? Последния път като пихме бира само двамата, припотено му казах, че имам една идея. Ако не ме беше подкрепил, не знам дали въобще щях да се хвана. Важи и за MorZa, който само вдигна телефона и каза: “Прави го!”. Готино е да можеш да разчиташ на някой, а Владо му трябва само клипване, за да реагира. Като цяло и двамата ми бяха и са важна подкрепа през последните почти две години. Има и едни трети, дето пише тук, ама той goes with­out say­ing… “намигане”.

Ако се огледам сред закоравелите блогъри, обаче има само един, който мога да нарека приятел и това е Марти. И не само защото ми е повече от приятно да чета Cyn­i­cal Speech, или защото пием бира поне веднъж на седмица. Просто ние сме крастави магарета с него. Смеем се на същите простотии, намираме едни и същи хора за дразнещи и луди, абе който ни е виждал на живо, знае. Всъщност има ли нужда да обяснявам… ?

Трудно ми е да пиша за приятелите си. Обече все ми се струва, че те знаят все пак. Ако не знаят, ами… обичам ви бе хора.

ПС: Марти, ти си…

*снимка Валерия Лазарева.

ПС1: Може би трябваше да кажа, все пак с кои блогъри съм си по-близка. Познавам и чета Паро и Марио Пешев. С Марио се чуваме редовно. С Крис Ванев — търговец на мисли, също пием бира. Познвам Мартин Линков. Особено приятни са ми Си и Коста, както и Светла. Имам слабост към писането на Оги Исаев.