…Обичам нощем да ме палиш,

обичам сутрин да ме галиш,

обичам да не питаме защо..

.

.

Вчера един човек ме помоли да не го споменавам в блога ми. Няма да го правя. Не знам защо не иска и няма и да питам. Но той ми даде този и още един повод да се замисля върху самото Защо.

“”

Майка ми разказва как като съм била на около три, може и по-малка да съм била, с часове съм питала „Защо?”.  Аз питам, тя отговаря, а след всеки неин отговор следвало отново „Защо”. И така с часове. Търпението е основно качество за това да си добра майка, а моята е много търпелива. Когато си малък защотата са интересни и важни, понеже изграждат твоя свят като парченца от пъзел. Обаче какво се случва когато човек порасне.

Дали когато пораснем защотата не стават излишни? Скоро Елфа ни попита за някои дефиниции. На мен ми отне време докато ги дам, но в крайна сметка си потвърдих старо знание  — за истинските неща не ти трябват причини. И това прави защотата излишни. Истинските неща ги правим и изпитваме, просто защото така ги чувстваме и защото така трябва. Можем ли да кажем защо обичаме някой? Няма логични отговори. Тръгнем ли да търсим логични доводи защо обичаме някой, най-вероятно толкова много искаме да обичаме който и да е, че просто си търсим причини. Можем ли да кажем защо ни се случват определени неща, особено лошите, защото хубавите не ги мислим, а само им се радваме? Не винаги. Тръгнем ли отново да търсим логични причини за тези неща, рядко ги намираме ги намираме. Само задълбаваме. Нещата не винаги са правилни, не винаги са честни, не винаги ни харесват… Но, ако са истински, се случват въпреки защототата. И защотата са излишни…

Защо е трудно да спрем да си ги задаваме тогава?  Защото голямата част от големите хора през голямата част от времето искаме причини. Искаме светът ни е да е логичен, подреден, ясен и причинно-следствено разяснен, въпреки, че не сме на три. А забравяме, че е по-важно животът просто да е пълен с истински неща. Защо е важно? Защото така…