On Sat­ur­day after­noons in 1963

Мисля за лицето на дядо ми.

Тялото му лежеше в изящен инкрустриран ковчег, кожата му беше восъчна, тънка. Лицето му беше спокойно. Устните му бяха опънати в лека усмивка. Или беше щастлив, или се надсмиваше над всичко това. По-скоро беше щастие. Когато някой го питаше как е, дядо отговаряше „Като махнем лошото, само доброто остава!”. Иронията му не криеше жлъч. Мъртвото му лице криеше усмивка. Около ковчега в голямата стая негови връстници повтаряха шепнешком, че не е на хубаво. Усмивката. Когато се е раждал, е заплакал. Всички бебета плачат. Този писък, присвитите очи, смачканата, сгърчена бебешка физиономия – това е щастието на родителите. Бебето е добре, щом плаче. Мъртвецът не е добре, щом се смее. Всъщност е по-сложно. Само момчето се ражда щастливо. Излиза от мястото, което ще е обект на желанията му. Опознава света, изскачайки от космическата вагина, втората усмивка на майка си. Момчето краде тази усмивка. Майката е щастлива с детето си, но години по-късно и само понякога осъзнава липсата на тази усмивка. Момчето я ограбва. Момичето я разбира. Защото с раждането си момичето вижда причината за своите неуспехи. В най-крехкото подсъзнание едно раждане поставя мисли-пионки за цикъл, ПМС, климактериум, раждане. Болката на момичето. Щастието на момчето. Втората усмивка на майката. Даване на живот. Кражба. Спомняй си за мъртвите. Прелиствай общите хубави моменти. Тук се усмихвам неволно. Мисля за лицето на дядо ми. Баба казва, че приличам на него.