Бяха й казали, че 22 декември ще бъде най-дългата нощ през годината, а после — край. А след това нощта ще става по-къса, а денят по-дълъг. И тя си помисли, че след 22 декември малко по малко ще започва пролетта. И много ми говореше за това.Тя никога не превърта часовника от лятно часово време на зимно. Никога. Така тя вярва в по-доброто.

Зимата и есента тя има хоби. Колекционира изгубени ръкавици. Понякога такива се въргалят по улицата, или в градския транспорт. Не можеш да ги отминеш — толкова е трудно, колкото да минеш край плачещ човек. Ако ръкавиците можеха да разговарят, биха крещяли “Мамо! Мамо!”. Или биха ходили по улицата с широко отворена в рев уста, като изгубили се деца в мола.

Също така тя не знае номера на домашния си телефон. Защото няма кой да й се обажда вкъщи. Но на секретаря й е записано “Няма ни вкъщи, като се върнем, ние ще ви се обадим”. За нея е важно “ние” да се повтаря колкото може по-често. И още, когато иска да похвали кучето си, казва: “Какво чудесно куче живее у нас!”

Тя никога не купува нещо в единствен екземпляр. Всичко по два броя. Първо, едната чаша с червено цвете ще й е самотно без другата чаша с червено цвете. Второ, тя панически се бои от единствения екземпляр, защото… Защото, в общи линии, какво неясно има?

А още тя чака писмо. А то не пристига. И гледа “Море от любов”. Така й се иска някой да я намери. Водещата да заговори с човека, а той да каже: “Здравейте! Търся нея”. И да покаже снимка, на която тя например стои с папагал на рамо във Варна. Или с маймунка в Турция. И тя веднага би се завтекла да се обади по телефона в студиото с надеждата да я пуснат в ефир и да се чуе гласът й по високоговорителя в студиото, и всички да чуят: “Това съм аз! Аз!” Макар че не, тя ще говори, разбира се, равнодушно и спокойно.

Тя се оглежда в градския транспорт всеки ден, гледа лицата на хората, почти като куче. Мисли си: “Този? Или може би този е моята съдба? Или този? Или този сега ще ме заговори — и всичко ще се случи”. Всеки ден се оглежда. И толкова й е противно от това, че й се иска да вие. Разказвала ми e за това.

А неотдавна тя намери мъжка ръкавица. Голяма, от Adidas. И веднага й се стори, че тя трябва да е на някой голям мъж с фигура на спортист. И й се прииска да бъде в тези ръце. Отиде и пусна обява: “Намерена мъжка ръкавица. Черна, с маншета на ивици”. И тя знаеше, знаеше, че той ще се обади и ще каже: “Ало!” А после всичко щеше да бъде ясно. Ясно беше какво ще се случи.Но никой не се обади. И никога няма да се обади.

Той просто един път беше минал по този път, не минава оттам всеки ден, за да отиде на работа, или за някъде другаде. Беше се появил само веднъж там. Беше минал с колата от едно място до друго, избягвайки задръстването, беше отбил да купи цигари в магазина, изпуснал ръкавицата на улицата — и това е. А когато се беше усетил, първо я търси из цялата кола, а после тегли една майна. Какво толкова… Ръкавица. Ще си купи други. Защото не е дребнав човек и няма дълго да страда заради такава дреболия. Не е такъв човек, разбирате ли? Вие знаете ли такива ръкавици колко има той? Сто!

Също така тя се казва Наталия, макар че всички й викаха Енджи.

Енджи. Искам да ти кажа, че ти умря вчера вечерта. Защото те сгази кола. Моето име започва с буквата А и затова се обадиха първо на мен. Аз ти казах: “Ало!” Мислех си, че си ти. А ме попитаха какъв ти се падам. А веднага разбрах всичко. И веднага видях как ти лежиш там, като ръкавица. Енджи, майка ти живее в друг град. Тя пристига утре. А днес отидох да взема твоите вещи. Там беше спортната ръкавица Adidas. Зная защо ти си я носила със себе си. Защото вероятно си мислила, че той ще се обади, а тя няма да е у теб. И изведнъж той ще каже: “Добре, хайде някой друг път!” И няма да се обади повече, и друг път няма да има, нито всичко, което ще се случи. Получих твоя телефон, а там имаше някакво неприето обаждане от непознат номер.

Енджи, той се е обадил.