Зачегъртаха те задачките, нали? Като зубрач, който няма време да си лъсне чекия в мръсната тоалетна на училищния етаж между часовете – днес има контролно, а ясно вижда тънките черни прашки на съученичката си. Тя седи пред него, той трябва да чете. Тук, в този безумно и диаболично раздвояване, се оформя неговото решение за живота, който предстои. Да четеш или да живееш. Никой не се сеща да отбележи, че живеейки, можеш и да пишеш неща, които други да четат в последствие. А, да, писателите чукат повече по принцип, но това зубрачът не го знае.

Самотувай си над книгите, уговорките за късно пиене на ром с Cherry Cola, а сутрин дреми в колата пред работа, защото нямаш сили да дишаш. Пръстите ти жълтеят от никотиновите пръчици, не си се бръснал от месец. Вече не си на училище, а подготовката за следващото контролно продължава. И най-сложният въпрос-невъпрос е „Ами ако…“, а ти знаеш отговора. Щеше да си готин, стилен пич, да бъдеш популярен в определени среди, да чукаш умни моделки, да пиеш марково уиски, а колата ти щеше да е точно 8 пъти по-хубава и скъпа от сегашната. Но цифрите и догадките са важни. Щеше ли да бъдеш по-щастлив от сега?

- Чувал ли си се с някой от тях?
– Нямам много време напоследък.

Приоритети, уговорки, планове. И цялата ти воняща екзистенция започва да цвърчи, сякаш си я поставил на тиган и ще я поднасяш в изискано блюдо на някоя непозната. Някъде пишеха, че в определена идиотска секта сами готвели пенисите си и ги ядяли. Тор от палитрата на есенните листа. Подпалки от твоите ръкописи. Бръчките на умореното ти чело събират вятър и кал, а ти стъпваш по феерични розовеещи облаци. Small talks. И кристалната мечта, както една суперпутка от миналото ти те беше посъветвала): сложи 25 кадър в нещо вече изживяно, после всички ще се преструват, че се е случило. Масова халюцинация, че животът ти не е компромис. Ти си Еднорогът на нашето време, но никой не го подозира, защото рогът ти не е между очите. Роб на несъстоялото се минало. И все пак – няма дори капка носталгия, тъга, преемоционална сладникава помия. Взимай си хапчетата редовно, всичко ще е наред. Можеш да си пуснеш на запис (ретро аудио касетка, примерно) от онези, които те убеждават, че си най-доброто Ти. И не трябва да пушиш, да пиеш, да ебеш безразборно, трябва да спреш успокоителните, всичко това.

- ОК, ще се чуем.

И продължаваш. Виждаш пътищата на теб и близките ти като криви траектории, които се пресичат и, задължително, взаимно се разрушават. Не се допълват. Хорнби би казал, че всеки човек е остров. Само че ти, единствено ти, влизайки в ролята си на неповторимо нищожество, знаеш, че това около теб в никакъв случай не е вода. Не можеш да плуваш. Дочакваш поредната зима. Мечтаеш за последното лято, до което не си написал любовно писмо. Да опитомиш лисица и роза, да се напиеш с вино от глухарчета, дори да яхнеш Дракона на щастието. После сам да се надсмееш над изюзорните прозорци, които си отварял и затварял насън. И да седнеш в леглото си, да разтъркаш празни очи. И да носиш чужд белег. И всъщност почти да не си ти. И така. И после нищо.