Desafinado
публикувано на 21-01-2010 @ 12:32 am
Понякога един мъж губи разума си. Дали вътрешното противоречение между нежните ни раними души и голямото бравадо, което не ни позволява да бъдем искрени, ни кара да започнем да злоупотребяваме и да се самоунищожаваме. Или вътрешната ни несигурност, комбинирана с вроден талант и доста късмет, благодарение на които задоволяваме вроденото си сребролюбие, избиват в посока грандиозно и грозно перчене – купуване на скъпи дрехи, коли и парадиране с тях.
Но най-честно губим акъла си заради жена. Заради една. И в тези моменти сме desafinado – като разакордирана испанска китара, която болезнено се нуждае някой да пристегне струните й и да я направи способна да свири правилно отново. Лутаме се, опитваме се да намерим верния тон, но отново и отново свирим тъжно и фалшиво, защото знаем, че няма изход от лабиринта на собствената ни обърканост. Тогава сме desafinado.
А понякога знаем, че просто грешим, че това, което искаме е невъзможно, че гордостта ни и нежните ни души ще бъдат дълбоко ранени, но въпреки всичко продължаваме да се борим. Надявайки се на малко щастие. Надявайки се нещата пак да станат както преди. Със същата страст, с която се хвърляме в безнадеждна битка, с вик „Ура!”, продължаваме да напредваме в преследване на едната си цел. Хиляди години еволюция на инстинкти и изтънченост ни карат като ловци да я преследваме докрай, с цената на болка, лишения, страх от провал и последващия го присмех. И когато все пак успеем, да триумфираме умерено и с достойнство и да споделим триумфа на любовта с плячката си.
А понякога просто отказваме да свирим правилно. Отказваме да бъдем част от големия оркестър. Искаме сами да определяме съдбата си. Нотите ни да са прекалено високи или прекалено ниски, според собственото ни настроение. Desafinado. Често сме разделени между това, което считаме като наш дълг, което представлява „да се държим мъжки” и това, което искаме в действителност. Все едно не е мъжко да желаеш с всяка брънка.
Може ли някой да ни спре да бъдем такива, каквито искаме да бъдем? Не. Може ли някой да ни накара да не обичаме, като ни отблъсква и отхвърля? Никога. Можем ли да бъдем наранени? Само, ако ние искаме.
И дори в най-тежките моменти на вътрешно противоречие и несигурност ще намерим смисъла. Защото знаем как ни кара да се чувстваме гледката на окъпаната от слънцето нежна тъмна кожа и отблясъкът му в бадемовите очи, в които се давим по малко всеки път. Знаем вътрешния трепет, който изпитваме, без да имаме ни най-малка представа откъде точно идва. Като грешния, но красив трепет на desafinado.
Господин, Марков,
големи са ви и перото и мъжеството.
Пак елитен текст.
Това ми е любимата част:
“Може ли някой да ни спре да бъдем такива, каквито искаме да бъдем? Не. Може ли някой да ни накара да не обичаме, като ни отблъсква и отхвърля? Никога. Можем ли да бъдем наранени? Само, ако ние искаме.”
Айде за перото разбирам…
Ама за мъжеството откъде знаеш?
Думите Ви говорят за вас!
ПП: Не опорочавай положението още от първия коментар. :Р
Като че ли то не е вече фатално опорочено…
Ама айде да не чатим и тук!
Много красиво и чувствено написано но…
Доколкото си засегнал дългът и мъжкото поведение ще ти цитирам нещичко на Хайнлайн:
”Не трябва да смесваме “дългът” с това, което очакват хората от теб; двете неща са абсолютно различни. Дългът е задължение, което ти самият си поел пред себе си, доброволно. Можеш да изплатиш дълга си по различен начин… Сигурно ще ти е трудно, но самоуважението ти е твоята награда.
А за това, което другите хора очакват да направиш, няма да получиш награда и изпълнението му ще е не трудно, а направо невъзможно…“
А колкото до Desafinado-то,и за това как една жена е способна да те събори от коня ти, нищо ново. Понякога да загуби разума си, е най-красивото нещо, което може да се случи на човек. Ако не за друго, то поне поради интересната гама от чувства и емоции в които се потапя. А след като вече е попаднал в това красиво и бурно море от преживявания, да плува, все някога ще стигне бряг и ще бъде спасен.
Въпроса е да не гълташ вода преждевременно…
Хм.. и какво става когато ти дойде акъла отново
Боли… вероятно. И малко те е яд.
И не жените се случва.
По-добре е да си DESAFINADA/О отколкото да свириш, втора или трета цигулка…защото вероятноста някой да ти стегне струните е по голяма от тази да те преместят на първия ред.
Но пък свят голям…приоритети всякакви.
Ние сме си свикнали да си опорочаваме всичко което видим тук, навици
А защо е толкова гадно да признаем дори пред себе си, че това което искаме е недостижимо?
Коко, коментира от Wifi в НБУ!
)) Бравооо!!
Не знам защо е трудно. Ние защо си падаме по мъже дето ни разиграват, а?
Ба ли го в …
От толкова време и ние ви се чудим за това ?!?
(вече се прибрах)
Недостижимо е само това, което не искаме със сърцето си!
П.С. Моят е на 16
Дано. Сетих се за песента на Милена.
Ох, невероятно е, за трети път го препрочитам! Браво, Илия!
Ех… Васи,
аз за ей такива коментари жеивея.
А питаш ли ме мен?
http://bgdontwrite.blogspot.com/2008/09/blog-post.html
ПОКЛОН!
