Достопочтеният Първан Цонев, член на тайния кенеф на Нейно Величество, рицар на жартиера, рицар-командир на банята

Мислите, ли че им е лесно на британските джентълмени? Първо трябва да носиш някакво странно и нехуманно име, останало ти от пра-пра-пра-дядо ти, говориш като че ли имаш 4 зъболекарски тампона в устата си по всяко време, а освен това някаква изкуфяла старица, за чийто кучета се харчат повече пари от годишния ти доход иска да ти прикачи и подобни откачени титли.

Написаното горе, макар и силно изопачено, е напълно реално и постижимо – Първият министър на Обединеното кралство като такъв е член и на Her Majesty’s Most Hon­ourable Privy Coun­cil или „Най-достойният таен съвет на Нейно Величество”. Дотук добре, само дето privy освен “таен съвет” означава и нещо доста по-прозаично – онези малки дъсчени постройки в ъгъла на двора, метър на метър, с изрязано сърце на вратата и поетичен аромат. Само ако знаеше горкият Волен Сидеров, че и в някой европейски култури монархическото ибрикчийство се счита за благородно призвание едва ли щеше да се отнася толкова непристойно към длъжността…

Ами ако не дай Боже, така нещастният първи министър се окаже и любимец на Суверена по същото време, по което най-висшият „Орден на жартиера” е в непълен състав (винаги точно 24 рицари и дами включително Суверена!), току виж се превърнал набързо и в рицар на жартиера.

Оттук до Ордена на банята, също така древен и уважаван, разстоянието е пределно кратко и скоростта, с която ще бъде изминато е правопропорционална на суетността на въпросния британски джентълмен.

И за какво мислите ви ги говоря тия глупости?

Англичаните в никакъв случай не са ми любимата нация на света (даже напротив – само някой, живял там, може да знае колко тъпи и ограничени хора са повечето), но не мога да не се възхищавам на самочувствието и отговорността им. Същите тези качества са превърнали горните БЕЗУМНИ наименования в невероятно уважавани и изпълнени със смисъл институции.

Бях много впечатлен, когато прочетох в Задочните репортажи на Георги Марков, че българите не обичат да си издигат кумири, че сме практични и дори понякога скептични хора. Тогава се замислих, че навярно е прав. Но същевременно така и не успях да изкарам от главата си мисълта, че често този скептицизъм ни пречи. Все пак – много по-лесно е да намериш оправдание да НЕ свършиш нещо, отколкото да впрегнеш сили и да постигнеш дори най-трудното. И за това се иска малко лудост…

Така, че малко повече увереност, скъпи сънародници, и по-малко скептицизъм!

П.П. Предлагам ви да помислим за възможни български ордени и рицарски звания…