Предконцертно:

Не съм върл фен на AC/ DC и никога не съм била. Но в  тях има нещо, което има в малка част от изпълнителите. Те имат онова въздействие върху публиката, оная връзка, която кара сърцата да туптят, краката да подскачат високо, гърлата да крещят до продиране.  Виждали ли сте как подкача по сцената чичо ви Ангъс? Не искате ли да скачате с него, не ви ли влече, не искате ли да му вземете китарата и да изкрещите „Thunder”? Аз искам! Искам и онова послание  и жизненост, които той изпраща към публиката – искам и тях, искам ритъма им в моите вени. Затова слушам „Лала лала лалаааа” и се въртя на стола, нямам търпение да се слея с тълпата. Отивам на ДИ СИ – отивам да изкъртя душата, ставите и гласа си от чист, неподправен, велик рок!

След концертно:

Тъндър! А пък Ангъс  Янг има боксерки на AC светкавичка DC! И макар, че е почти колкото дядо ми доста от жените из публиката обммисляха да му ги свалят. Главата ми гърми, пищят ми ушите и ме болят краката, но хич  не ми пука. Гледах една легенда да живо и това е болка от удоволствието. Били ли сте на такъв концерт, чували ли сте виковете на 60 000 гласа заедно с вашия? Настръхвала ли вие кожата от гледката на огромно множество червени рогца?

Ако сте, значи чувствате моето удовлетворение от грандиозния концерт на рок легендите в София. Вчера, на паметния 14-сти май 2010 най-сетне след толкова години на очакване AC/DC изнесоха концерт пред българските си фенове. От чакали ги десетилетия хора до 5–6 годишни дечица – всички в един глас крещаха – Тъндърстрък! 70-метрова сцена, огромна видео стена и един влак, който мина през нея – с това започна Rock & Roll train – пилотния сингъл на последния албум Black Ice.

Ангъс потропваше с  краче подскачайки по сцената, огромна цицореста кукла му се кланяше, звъняха камбани, чухме едно брилянтно соло и ни разказаха за магистралата към ада. Момчетата дадоха всичко от себе си и напълниха душата българския фен с разходка из годините и най-големите им хитове с Dirty Deeds, Thun­der­struk, TNT, The Jack, Hell bells. Това за протокола.

Истината е, че няма как да ви опиша как звучи китарата на живо, няма как да ви разкажа, каква еуфория предизвиква излизането на любимата група, нито как да ви представя чувството от емоцията на всичките тези хора, които споделят една любов – любовта към истинския, чист, откровен рок. Няма как да вкарам във вените ви пулсиращата кръв на един стадион народ с ритъма на барабаните и дрезгавия глас на Брайън Джонсън. Ди Си не могат да се опишат, те не подлежат на рамки – те са естествено жизнени, отдадени на публиката, богове на сцената. Няма как да ви разкажа за това. Ако сте били и сега знаете за какво ви говоря – всичко е ясно, ако не – отидете, те ще накарат музиката си да се влее и във вашите сърца. Ту- ду- дупс – туп.

*снимки и видео нашия добър приятел Христо Иванов